Пламенната реч на Странджата в трета глава на Вазовата повест „Немили-недраги“ разкрива с неподправена художествена правдивост безрадостната съдба и самопожертвувателната идеология на българското хъшовско войнство. Риторичното възклицание „Народ без жертви не е народ“ е нейният емоционален и идеен център. В него е изразена мисълта, че борбата за народната свобода изисква и героизъм в битките, и житейска всеотдайност на делото – мъченическо съществуване, окаяно настояще, трепетно очакване на свещения час на подвига. Своеобразната антитеза в този вдъхновен ораторски речеви жест внушава идеята, че страдалческото битие на Вазовите герои е залог за достойното израстване и духовното съзряване на българския народ, който в бъднините на новото време ще осмисли с дълбока признателност жертвата на верните си синове, непоколебимо принесли живота си на олтара на свободата.
Български език и литература за седмокласници 