Заключителните изречения от епилогичната седемнадесета глава на Вазовата повест „Немили-недраги“ с мъчителна и болезнена острота разкриват трагичната съдба на най-обаятелния персонаж сред браилските хъшове – Спиро Македонски. Повторението на метафоричния епитет „бедни“ и реторичното възклицание изразяват дълбокото състрадание на повествователя, издъно покъртен от несретната участ на българския юнак. Скръбната интонация на изказа се преплита с усещането за едва сдържания гняв, а реторичният въпрос провокира внушението, че славната смърт в битка за свобода е много по-достойна и благодатна, отколкото животът в следосвобожденска България, където героят отново е немил-недраг, покрусен от неблагодарността на държавните институции и на грандоманското и алчно ново поколение. Заключителната апосиопеза обединява в многозначното си мълчание горестната съпричастност и яростния патос на Вазовия протест срещу бездуховното време, потъпкало свещените идеали за правда, свобода и народно доброденствие на величествената и саможертвена възрожденска епоха.
Български език и литература за седмокласници 