Тази година се падна преразказ, който еднозначно можем да определим като много труден. Не просто труден, а именно много труден. Разбира се, това е въпрос на гледна точка и тъй като сме свикнали да се съобразяваме с други становища, парадоксално можем да се съгласим и с противното твърдение, че преразказът е доста лесен. Да видим първо защо е лесен.
Лесен е, защото в него няма сложни сюжетни лъкатушения – такива имаше например в Седем хайдути и едно магаре, във Вида, в Череша с алени сърца, в Родителска среща… Проста история – един ден на една седмокласничка, разпъната между радостите и тревогите си. Даже няма типичен сюжет – просто една събитийна верига. Запомнят се отделните случки в тяхната последователност, разпределят се помежду им странните промени в ръста на Ева и толкова – кое му е трудното?! Събуждането, забравеното домашно, ретроспекцията от вчера, банята, майката, палачинките, училището, Лили, химията, междучасията, решението за отказ от въздушен хокей, разсърдената Лили, гоненето по коридора, натъкването на Алекс, скриването в кабинета по биология, разговорът със совата, разкритията за тайната на променливия ръст, прошката на Лили, безмълвието на совата… Е, подробностите, разбира се. Но те не са смущаващи и прекомерни – такива бяха в Бабата, която хранеше котките, в Череши, в На изток от Запада, в Богатствата на момъка… С две думи – обикновен преразказ. Така че – защо да е труден?
Труден е поради няколко причини – ето ги и тях:
- изобилни конструкции от полупряка реч, въведени без глаголи за мисловна процесуалност;
- въвеждане на реплики без глаголи за речева изява и нерядко заместването им с глаголи за жестомимични актове, съпровождащи вербалната комуникация (визуализиращи повествователната картинност паралингвистични елементи на общуването);
- понякога пряката реч е въвеждана без никакъв пояснителен глагол – нито за речева изява, нито за жестомимика;
- редуване на минало време със сегашно време в главните изречения на повествованието;
- наличие на сложен за преразказване микроепизод – ретроспекция, съчетана с трудна за преобразуване фразеологизирана конструкция, последвана от преизказни форми…
И тъй като така поднесени те звучат безкрайно отвлечено и неясно, ще ги разясним подробно и последователно в следващите страници.
https://bogdandichev.com/
Много конструкции с полупряка реч (тук, в преразказа, маркирани с дебело подчертаване)
Случвало се е и други години да има полупряка реч в преразказа, такъв беше преразказът на глава от романа Задача с много неизвестни на Братя Мормареви. Размислите на Досьо как да напусне училище, за да се включи в разследването на криминалния случай заедно със своите приятели, беше точно един такъв микроепизод. Седмокласниците имат полупряка реч като част от последния теоретичен урок, те би следвало да могат да я разпознават. Неудобството, което тя създава, е в това, че те много по-често през цялата година са трансформирали конструкции от пряка реч в непряка, а в подобен случай трябва да разпознаят полупряката реч и да се сетят за особеностите на нейното преобразуване – не с глаголи за говорене (verba dicendi – каза, отговори, промълви, извика…), а с глаголи за мисловна дейност и за познание (verba putandi – мисля, разсъждавам, досещам се, представям си и т.н.; и verba cogitandi – разбирам, научавам, откривам, узнавам и т.н.). Нерядко глаголите за ментални процеси като цяло се обобщават под термина verba cogitandi.
И така – героинята е твърде емоционална, уплашена, смутена девойка, която води повествованието от психологическата гледна точка на своите спонтанни, променящи се бързотечно преживявания. Затова и разказвателните техники са също непоследователни, следващи криволичещите чувства на малката Ева – разказвачката: от обективно излагане на ситуацията (Видях, че кабинетът по биология е отворен, и се шмугнах вътре) до непосредствената експресия, в която може да има препратка към обективния свят (Тъжна работа! Ей, ей! Аз май се смалявам! Ето, едва стигам до ръба на мивката!), но може да бъде и само словесно отражение на вътрешни усещания, размишления, самоанализи, възторзи и тревоги (Каква майка е, не вижда ли какво се случва с дъщеря ѝ?!). За да запази повествователната сгъстеност и непосредственост на предаваните настроения, Иванка Могилска бяга от пояснителните глаголи от горепосочения тип. Не пише например С тъга си помислих, че каква майка е това, след като не вижда какво се случва с дъщеря ѝ… Да, но седмокласникът трябва да се досети за тях, за да преобразува полупряката реч в непряка. Именно да се досети, защото той е свикнал да оперира с глаголи за говорене, а сега трябва да търси в ума си глаголи за мислене. А това изисква време за разпознаване на конструкцията, време за намиране на подходящ глагол за мисловна дейност, време за синтактично реконструиране в канавата на препредадената чужда реч. Изисква с една дума – време…
Като към всичко това се прибави и обстоятелството, че конструкциите с полупряка реч наистина изобилстват в това повествование, задачата на кандидат-гимназиста се усложнява още повече и още повече се скъсява отреденото му време за преразказа.
Въвеждане на пряка реч с глаголи за жестомимична изява (тук, в преразказа, маркирани с жълто оцветяване)
Пояснителните думи между авторовата и пряката реч, които са сигнали за изречената реплика, най-често са глаголи за говорене (verba dicendi). Динамиката на емоционалното повествование, много често смесващо обективния външен свят със субективните трепети на вътрешните „светове“ на героинята, трудно е съвместимо с формалното, показното обозначение на словесността. Напротив – трескавият тревожен ритъм на разказвателната стратегия и дори (ако щете!) на разказвателната интонация предпочита репликите да бъдат маркирани с други глаголи. Глаголи, които изразяват движение (протегнах се, показа се, врътна се, бях върнала), показателност (протегнах), жестове (завъртя главата си), мимики(усмихна се, ококорих се)…
Въпросът е, че при преобразуването на тези изрази от пряка в непряка реч ученикът едновременно трябва да измисли глагол за речева изява и същевременно да запази другия – сценографиращия двигателната пластика на героите в изобразителния план на повествованието. Например така:
– Закуската е готова! – показа се майка ми на вратата.
Майка ѝ се показва на вратата и ѝ съобщава, че закуската е готова.
Майка ѝ, като се показва на вратата, ѝ съобщава, че закуската е готова.
Майка ѝ, показвайки се на вратата, ѝ съобщава, че закуската е готова.
Ако ученикът, вторачен в преобразуването на пряката реч, забрави глагола за жестомимична изява (или не си го спомни), ще изпусне една подробност. И постепенно те ще се натрупат и ще загуби точки по показател №2. Ако го помни, ще му трябва повече време за обмисляне как точно да изгради конструкцията. Отново време.
Въвеждане на пряка реч кинематографично – без никакъв глагол (тук, в преразказа, маркирано със зелено оцветяване)
Макар и репликите да са само три (Мамоооо!; Стига, малката, ще се удавиш!; Ти… не си ли препарирана?) те изискват също време за обмисляне. Трябва да се избере с какъв глагол да се въведе повик, благосклонен призив, объркан и пълен с изненада въпрос, как да се обвърже този липсващ глагол с конкретната ситуация, с ритъма на общуване, с предметната обстановка. А по-конкретно – в приканващото утешение на совата има нужда преразказването да се обвърже и с последващата ситуация (например с Ева вижда, че…). Но това е бял кахър! По-трудното е да се трансформира пряка реч, използваща разговорно обръщение (малката) и елидирана заповедна отрицателна конструкция (написано е само стига вместо стига си плакала или вместо недей повече да плачеш / не плачи). Цялото това преобразуване изисква отново време. Или ако се изпусне – пожертване на точки за подробности (показател №2), на умение за трансформиране на пряка реч (показател №4). По-опасното обаче е това, че при всички тези преобразувания ученикът може да построи неправилна конструкция (неточна дума, неправилен предложен израз, неестествено словосъчетание…). Все пак седмокласниците имат около час и десет минути за този преразказ, а бързането изнервя, а изнервянето води до всякакви грешки…
Редуване на минало и сегашно време в главните изречения (тук, в преразказа, формите са маркирани със светлосиньо оцветяване)
Да, проблемът е, че сегашното време е в някои главни изречения, не в подчинени, където обикновено си е съвсем на мястото при повествование в минало време (в така наречената от професор Руселина Ницолова таксисна употреба на сегашно време в подчинени изречения).
Всъщност това не би трябвало да е никакъв проблем за усвоилите глаголното време на преразказа от името на неутрален разказвач. И Вазов в Опълченците на Шипка редува сегашно време с минало свършено време (от три деня младите дружини / как прохода бранят до изведнъж Радецки пристигна със гръм). Художественото осмисляне на тази темпорална мозайка е дълбоко свързано с читателската рецепция.
При свършеното време се оживява картината на един отминал и вече установен микросвят, който повествованието съживява, но който все пак е вече завършено готов, изграден, а читателят само трябва да научи как е протекла неговата подредба. Колкото и настоящо близки да са образите, действията, предметите, литературният възприемател подсъзнателно пази усещането си, че бива въвлечен в завършена вселена, която преповтарящо отново се конфигурира пред очите му през словото на повествователя – онзи, който знае как е протекло всичко…
Докато при сегашното време психиката на читателя реагира с различно усещане – той се чувства жив наблюдател на всичко, съучастник, сподвижник във всичко и на всекиго в художествения кръгозор. Особено при аз-повествованието, с чийто глас и едновременно герой читателят обикновено идентифицира тъкмо себе си. Сегашното време не просто съживява станалите събития, то ги разиграва за първи път пред сетивата на читателя, въвлича го в действието тук, сега и заедно с героя разказвач. Същият похват беше използван и в теста – в текста за откриването на скелета на дейнотериума, където също отбелязахме това. Така че е напълно ясно защо Иванка Могилска прилага тази техника.
Но това може доста да обърка пишещите в надпревара с часовника ученици. Те просто трябва да оставят сегашното време и да продължат нататък в преобразуването на другите глаголни форми в сегашни. Но е напълно сигурно, че тази проста процедура в ситуацията на припряност и стрес е затруднила мнозина, които може да са сгрешили по няколко различни начина (да са превърнали сегашното време в минало; да са забравили след това да преобразуват в сегашно време други минали по време глаголни форми; от изненада да са преминали в приказния повествователен модел на преизказността). Още веднъж казваме – това може да обърка само по-неопитните, но споменатата особеност е вече четвърта по ред и вече започва да тежи непоносимо натрупването на различните, неочаквани и странни трудности.
Ретроспекция с фразеологизъм и преизказни форми (тук, в преразказа, съответно маркирани със сиво и розово оцветяване)
Именно натрупването на трудностите прави преразказа сложен дори за отличниците. Увеличават се възможностите за грешки, увеличава се необходимостта от допълнително време за обмисляне на думи, изрази, построения… Когато правехме трансформацията на фразеологизма (ми ги наприказва едни…) изпитахме доста сериозни затруднения, поне десетина минути търсихме решение. А какво остава за седмокласниците?! Първо – фразеологизмът трябва да се синонимизира, защото, ако глаголът се обърне в сегашно време, изразът става неточен. Второ – тази неточност е свързана и с природата на ретроспекцията: гледната точка е към миналото, а пък формата на глагола трябва да е в сегашно време (вчера ѝ ги приказва едни…; вчера ѝ ги наговаря едни…). Приведените тук примерни форми са с висока рискова тежест, което означава, че всеки втори проверител би ги подчертал като неправилни, неблагозвучни, неоформени стилистично и като прочие не-та… На всичкото отгоре след този костелив орех има две преизказни форми (чиято функционалност е по-скоро смислово стилизирана в плана на недоверчивостта – може да се говори за дубитатив), които ученикът може да запази, но не и в актуализация на вчерашното събитие чрез глаголите за сегашно време… Получава се разговорен конструкт на изпит по книжовен български език: …вчера ѝ ги наговаря едни – че само с талант нямало да постигне успех на изпита, а трябвало да работи повече. Хем вчера, хем сегашно време. Хем сегашно време, актуализиращо вчерашното действие като протичащо в момента, хем преизказна форма, сигнализираща несвидетелско отношение… Конструкцията не е невъзможна, но не е книжовна, има подчертано разговорен и експресивен характер, рискува да бъде подчертана с червено, изисква време да се измисли и крие риска от съпътстващи грешки, докато се „сглобява“… Малко преди това има полупряка реч, въведена без глагол за мисловен процес, а на горния ред – изненадващото сегашно време в главни изречения…
Да обобщим. Преразказът е труден, защото има прекомерно струпване на различни явления, които трябва да се осмислят и преобразуват, а това изисква време и крие риск от объркване и допускане на разнородни грешки. Лесна е събитийната верига, разбираеми са действията, процесите, сцените, диалозите, преживяванията, чудесата… Но езиковият материал, предназначен за трансформация от името на неутрален разказвач, е много сложен.
Очевидно МОН е взело доста йезуитско решение: да даде привидно лесен тест, в който няколкото трудни въпроса рязко да отделят силните отличници от останалите кандидат-гимназисти, а после също с един безобиден наглед преразказ, пълен с езикови невидими капани – много, разнообразни, времеядни – да постави решителната граница между най-изявените ученици по предмета и другите.
Въпросът е дали това е направено нарочно, или случайно. Иванка Могилска няма вина за разказа си, но ако отговорните специалисти, пълнещи банката с текстове за преразказ – с разкази от съвременни български автори, първо бяха опитали сами да преразкажат този текст, сигурно биха се отказали да го включат в общия масив. Това е проблемът: разказите само се събират, те не се прочитат с преразказна техника, с мисъл за процесите на репродукцията. После на комисията за проверка и оценка се дават едни съчинени „в движение“ критерии, по които колегите трябва да преглеждат писмените работи, и сетне тези критерии потъват завинаги в неизвестното.
Не се обнародват, та да се поучим и ние кое е грешно, кое е правилно. Крият се ревниво като апокрифи на религиозно съзаклятие, като тайнописи на масонска ложа, като заклинание на анатемосани алхимици… Те, посветените, знаят формулата на философския камък и могат да превърнат словото в злато – пардон, те знаят кое злато е златно и кое не е. А ние, простите, работим в тъмнина и тънем в невежество, просвещаваме опипом и по усет. Най-страдащи са учениците – имат само два дни да си видят работата и нямат никакви механизми за оспорване на оценката, дори тя да е поставена неправилно, некомпетентно, безразсъдно. Защото тя е орисана от жреческото съсловие и е божествено непроменима…
Затова и дванайсетокласници от 73 СОУ заедно със своята учителка въстанаха срещу методите за проверка и оценка на новите зрелостни изпити – защото тези методи са порочни, погрешни, догматични, формални и плоскоизмерни. Сиреч – глупави! Но познайте какво ще постигнат с протеста си. Да, точно така – нищо. Защото, за да се постигне промяна към добро, е нужно нещо повече от бюрократщината – нужна е мисъл, пък и сърце е нужно, пък и кураж си трябва. А в МОН разпищолено бохемстват Страхливият лъв, Тенекиеният дървар и Плашилото, важничат авторитетно, сумтят високомерно и разширяват бумажната империя на образователната реформа вече 34 години. Не, Дороти, няма да се завърнеш у дома – бягай в чужбина, към Изумрудения град, където може би ще намериш своето изгубено чародейство…
* * *
Чуха се няколко клюки покрай този преразказ – и нека с тях да завършим тазгодишния анализ. Първо – не бил с висока художествена стойност. Добре, крайно време е критиците на изпита да погледнат изпитната процедура, а не да вдигат табелки за естетическата ѝ страна като на модно ревю. Не всеки се ражда Чехов, Мопасан, Чапек, Йовков… Както навсякъде в природата, така и в изкуствата има силни, по-силни и най-силни. Разказът на Иванка Могилска е хубав, увлекателен за деца и за юноши, леко се чете. Има си сигурно своите кусури, но е едно напълно жизнеспособно произведение в рамките на целевата читателска аудитория, за която е предназначено. Не трябваше обаче да влиза в банката с разкази за НВО, ала за това вина няма авторката. Никаква!
Второ и последно – ако някой ученик бил написал името на Ева, щяло било да се смята за грешка, защото в повествованието не пишело, че момичето е Ева, а това се знаело само от заглавието… Е, и? През 2015 се падна На изток от Запада на Мирослав Пенков. В откъса от разказа никъде, ама никъде не бе езиково означено, че Носе е момче. Усещаше се само в психологическата атмосфера на взаимоотношенията между Носе и Вера. Тогава тръгна същият слух: ако някой бил споменал, че Носе е момче – санкция! Защо, какви са тези схоластични безумия?! Или МОН, РУО и комисията за проверка и оценка искат сега да разплетат дълбинния литературоведски въпрос докъде се простират познанията на всевиждащия разказвач в творбата и стигат ли те до границите на паратекста, или остават в рамките на наратива… В частност – каква е възможната връзка между всевиждащия разказвач и заглавието. И след като заглавието е дадено от автора, а повествователят е функционално „упълномощена“ от автора наративна инстанция само в полето на сюжета, стига ли неговата ментална гравитация до зоната на заглавната формула. Е, ако гореспоменатите институции могат да отрекат тази възможност убедено, бих го приел за защитено становище. Но големият въпрос остава: седмокласниците как могат да знаят това, когато и ние, големите и уж мъдрите, сме склонни да спорим върху него?!
Но отговорът на противоположната гледна точка е прост. Ева знае коя е и знае как се казва, защото е нормално момиче. С наличната информация от аз-повествованието разполага и неутралният разказвач, като дори знае повече от всеки един отделен герой. Тоест – когато преобразуваме повествование от първо лице в трето, от герой във всевиждащ разказвач, трябва по презумпция да приемем, че вездесъщият повествовател знае всичко, което знае всеки един отделен герой – без значение дали е произнесено в текста, или не.
Все пак подобни умувания са просто нелепи. Ние ги чухме от няколко ученици, а това означава, че са имали характера на маларийна треска. Единият дори ни довери, че негов приятел, който бил ходил на уроци при една проверителка, която всичко била знаела, му бил казал, че ако той е написал името на Ева… Ето за това ни беше думата – за жреческото съсловие на непогрешимите и за техните незиблеми, неизведани тайни.
Докато има такива „тайни“ и такива богопомазани разбирачи, образованието по роден език ще си остане такова, каквото е и сега: осакатено рахитично сираче…
А сега ето я и предлаганата от нас трансформация. Тя отново е в идеалния вид – допускаме, че ученикът от едно прослушване на текста и от 15 минути личен прочит е успял да запамети целия текст наизуст.
Приятно четене!
Успех на всички седмокласници в кандидатстването им и до нови срещи, живот и здраве, догодина!
ТРУДНОСТИТЕ
НАШЕТО ТРАНСФОРМАЦИОННО РЕШЕНИЕ
Благодарим за вниманието и интереса!
БЕЛ-7
Български език и литература за седмокласници 