Анализ на преразказа „Талисманът“ от НВО 2022 (или какви ги мътят кобрата и еднорогът)

Неизбежен увод

Текстът излезе дълъг. Условно си го представете разделен на три части и си изберете тази, която пó Ви допада.

В първата защитаваме Бачков от яростните нападки срещу неговия разказ.

Във втората посочваме къде всъщност се корени проблемът, който гневи обществото.

В третата демонстрираме трансформацията на преразказа върху Талисманът  

Частите не са озаглавени така, но ще се ориентирате лесно в тях.

*     *     *

Пристъпваме към анализа на преразказа от НВО 2022 с ясното съзнание, че това ще е трудна задача. И то не заради сложността на преразказните техники, а заради големия взрив, който предизвика този текст в нашето общество, отражение на което са вече не само средствата за масова информация, но и социалните мрежи.

Разказът на Красимир Бачков беше заклеймен, обруган, чумосан по различни причини. Някои от тях чисто художествени, други пък – свързани с чисто социални основания. Ще се опитаме да ги систематизираме накратко:

1. Художествени

А. Разказът е слаб – сюжетът му е елементарен, езикът е посредствен, стилът е необработен, нерядко неуместен

Б. Изобилства от клишета – най-вече езикови, но клиширани са и образите, диалозите, развръзката.

В. Развитието на действието е галопиращо – скача се от ситуация в ситуация рязко, отсечено, накъсано, композиционната линия е аритмична, насечена, раздробена.

Г. Всичко в разказа е изкуствено и нагласено нарочно. То в литературата всичко се нагласява именно нарочно, но тук тази преднамереност болезнено личи (красивият Балчик, тъжната Зорница, скърбящата майка, подаряването на талисмана, внезапната пролет, оздравялата Зори).

Д. Наличие на ненужни детайли и пропускане на важни

Е. Плоскоизмерна психология на героите – като от сапунен сериал

Ж. Пълният вариант на разказа, публикуван в профила на автора с правописни и граматични грешки

За съжаление, трябва да признаем, че от наша гледна точка до голяма степен всичко това е така.

2. Социални

А. Точно този ли слаб разказ трябва да се дава на седмокласниците за НВО? Така ли се възпитава в тях литературен вкус – с неумели творчески опити. Нямаме ли си класици и съвременни доказани майстори на разказа?

Б. Личността на автора е скандална, в профила си във Фейсбук той открито заявява своите антиевропейски нагласи.

В. Авторът е предал образа на болното момиче с познатите стереотипи, потискащи хората с увреждания – разплакана майка, осмисляне на нелек житейски жребий, страдалческо изражение на болното дете, осъзнаващо трагичността си. А всъщност образът на тези хора в съзнанието на обществото би следвало да бъде като на личности, равни с другите, необременени с осмислянето на недъга си или с тягостността на всеобщото съжаление.

Г. Текстът позьорски демонстрира патриотарски елементи на българската култура и народопсихология (гайдата, лековитите чародейства на Балкана) и като резултат преминава в плоскоизмерна емблематичност на креслив и вредоносен бабаитски шовенизъм.

Отново за съжаление, сега пък трябва да признаем, че от личната си гледна точка не можем да се съгласим с нищо от посочените социални дефекти и зловредности, приписвани на разказа „Талисманът“ (и на прототипа му „Обсидиан“)

Макар и не точно така формулирани, критиките към Бачков могат да бъдат обобщени по този начин в предложения по-горе списък. Може да има и още, но поне ние не сме ги регистрирали в медиите и в социалната мрежа.

Какво да кажем на всичко това?

Парадоксално е, но на нас при първия прочит този разказ ни хареса. Не защото нямаме око или усет за изброените му по-горе несъвършенства. Но просто въпрос на вкус – ведно с всичките му кусури текстът ни допадна.

Можем дума по дума да посочим всички добри измерения на този лош текст, такава ни е работата – да умеем да анализираме и да отстояваме видяното от нас, но няма смисъл, защото, както казахме – това е въпрос на вкус. А наистина разказът има достатъчно грапави белези, за да не бъде харесан от много хора.

В литературата е така – може да не ти харесат творбите на световни класици, а да ти допадне произведение на треторазряден некадърен драскач. Защо е така ли? Защото едно е да се хареса творба професионално, а друго е да се хареса емоционално, личностно. Професионално погледнато, разказът „Талисманът“ има много дефекти, но емоционално ни докосна и – това е.

Един филолог може да заяви, че „Вълшебната планина“ е великолепен роман, но никога да не го вземе да го чете за удоволствие преди заспиване. И обратното – да установи, че дадено блудкаво романче е сапунена оперетка, но става за убиване на времето във влака: грабва интереса, унася, освобождава съзнанието от прангите на ежедневието, пуска го да поиграе из дворовете на пакостно безчинстващото въображение. Така е и с евтините филмови продукции, и с рисуваните по снимка портрети по Черноморието…

Не бихме взел разказа „Талисманът“ да си го четем в леглото – не! Но определено сме любопитни да прочетем още нещо от Красимир Бачков, за да видим има ли нещо по-добро от това, което е написал специално за изпита. И прочетохме!

А сега да се опитаме да отговорим на възможните въпроси, появили се от откровените ни размисли.

Какво пък толкова му харесахме на „Талисманът“?

На първо място – похватно (не талантливо или даровито!) събраната история в малкия обем, необходим за изпита. Ловко, гъвкаво, технически регулирано, събитийната нишка лъкатуши и приключва в рамките на един нормативен обем, точно необходим за изпитната процедура. Като детска рисунка – всичко ѝ липсва (перспектива, пропорции, правилни линии, цветова съчетаемост), но пак привлича окото и извиква усмивка.

Пак по-късно заподозряхме, че разказът може би нарочно е писан така – лапидарно, сгъстено, куцукащо, вдървено – за да се побере в изпитните изисквания. В смисъл – не само че е писан по покана на МОН, това стана известно веднага, а че Бачков се е постарал да го натамани в мострите и еталоните на Министерството. Твърде е възможно нова да е точно така, не знаем…

Но със сигурност можем да заявим на любезните и търпеливи читатели, че часове наред сме ровили огромния масив от разкази на няколко читателски сайта, без да открием нищо подходящо, което да се даде на учениците за пробен изпит на ниво НВО. Не че няма подходящи разкази – има си, но трябва много време за ровене и избиране! Да е къс, да има класическа композиция, да има малко диалог, да няма тежки и предълги описания, да е интересен и по възможност динамичен, да няма неудобни за младежката аудитория елементи (например ругатни или сладострастия), да е разбираем като обстановка и какво ли още не. С мъка сме намирали разкази на Маркес, на Чехов, на Мопасан, на Колдуел, на О’Хенри, на Толстой, на български класически писатели, на автори на детско-юношеска литература, дори сме приспособявали един фрагмент от повест на Ивайло Петров, разказ в разказа. Трудно е. Освен това има и друг фактор: тъкмо се открие нещо добро и – гледаш – някой друг го е открил също и го е публикувал в даден сборник с тестове и преразкази. А изпитният текст за преразказ по възможност и в идеалния случай не бива да е четен от никого, никога и никъде. Затова е разбираемо усилието на МОН да има банка с текстове, от които да се тегли жребият за изпитния текст за преразказ.

Е, явно Красимир Бачков е разбрал твърде буквално изискванията на МОН, седнал е и е събрал една история в около 600 думи, както в приказките една бална рокля се побира в орехова черупка. Това дразни читателя с осакатеността си, но същевременно е и достойно за признание – не всеки може да го направи, макар и да се реши на тежки жертви на художествена плът..

На второ място – хареса ни щастливият край, но не с блудкавата си предсказуемост или преднамерена показност, а с простичките думи Талисманът ти е истински, но само защото е твой. Щедрост и благодарност се срещат по открит, безизкуствен и искрен начин в това последно изречение – не в талисмана е магията, а в доброто у нас. Добротата човешка магьосва амулета и го прави чудодеен. И всичко това на фона на тезата от теста, припомняща безнадеждната болка на Гунчо в пътя му към несъществуващото спасение. Сякаш разказът на Бачков компенсира парещия спомен от разкъсващата болка на финалната сцена в „По жицата“. И някак си се открива междутесктов мост между космическия Йовков и слабо известния Бачков – Моканина също подарява талисман на Нонка, но словесен. И за нея той също „проработва“.

На трето място – хареса ни самият край на разказа, но на пълната му версия, когато момчето проумява в какво се състои магията на гайдата като музикален инструмент – да издишаш болката си под формата на музика.

На четвърто място – хареса ни идеята за внезапната пролет, в мръсната София няма такова усещане за пролетта. Приятно ни стана да осмислим, че в други краища на страната тя идва стихийно, изведнъж – „бурна, страшна, огненометежна“. Е, не беше на място там думата „телепортирали“, но Бачков пресилено се стреми да наподоби езика на провинциалния осмокласник и от това иначе добре замисленият му разказ много страда и изпада в шаблонизъм.

Като цяло – добре е да се опитваме да открием и добрите неща в един текст, за лошите винаги ще се намерят разбирачи…

Направи ни отлично впечатление изказването на един уравновесен писател любител, несъмнено доста способен разказвач. Той сподели в мрежата, че макар и да познава Бачков, да е имал вземане-даване с него и да поддържа оттогава хладни отношения с автора на „Талисманът“, не може да разбере защо толкова го плюят този разказ. Ето това е правилният подход, не стръвната нападателност и присмехулност…

Но в случая по всяка вероятност няма провал, има мумифициране на литературата, умишлено създаване на литературен конвейер.

„Талисман“ е поръчково изфабрикуван текст, който си има добри страни, но формалното му окалъпяване по модела на МОН за изпитната банка ги е увредило в значителна степен, а на всичкото отгоре е довело и до появата на езикови, ситуационни, психологически и изкривявания, които хората разпознават като щампи, присъщи на индийските сериали…

Бачков щеше да направи добре да развие разказа си по волята на мисълта и духа си, както го е правил много други пъти, а съкращаването до необходимия обем да го остави на МОН. Защото не всеки може да побере балната рокля в орехова черупка като Деян Енев, Станислав Стратиев, Васил Цонев, Чавдар Шинов, Михаил Вешим, Светослав Минков, Елин Пелин, Чудомир, Добри Немиров, Любен Недков, Петър Софрониев, Борис Априлов, Ясен Антов, Атанас Мандаджиев, Добри Жотев и много, много други, които все пак са малката общност на литературните таланти на фона на огромното човешко море от изкушените да опитат перото си…

Бачков щеше да направи добре да развие разказа си по волята на мисълта и духа си и щеше да се доближи много повече до призваните, творбата му – до признатите. Защото е видимо, че той може да пише. А сега балната рокля е измачкана и покрай нея обществената инерция нападна и музата на автора, за която той я е скроил…  За всеки случай този автор ни заинтересува и прочетохме от него и други неща. Например това: https://chitanka.info/text/3110-pesenta-na-chasovnika или пък това https://chitanka.info/text/3075-dylgijat-pyt-prez-tunela …

И в тези разкази се откриват вече познатите за писателя повествователна забързаност и страстна родолюбива прокламативност. Бачков не сервилничи с думите, не ги изпипва, не ги шлифова, не се стреми да издокара фразата си, а кара с груб замах, без да повтаря или поправя… Но това не са грехове или недостатъци и в случая не тежат на повествованието, не го банализират, а го одухотворяват. Опитайте и вие – да се поругава, е по-лесният избор…

Колко от запокитилите камък по него могат да изрекат оправдателната присъда на хвърлянето си? Ето тази: Прочетох десетина разказа от него и се убедих, че е неспособен писател.

Защо не сме съгласни със социалните обвинения срещу разказа „Талисманът“?

Защото не бива да се приравнява художествено произведение с нравствения облик или с житейските разбирания на твореца му. Всеки, дръзнал да се докосне до изкуството, има право на лична политическа, културна, обществена позиция, без това да го прави задължително добър или лош творец. В световната мрежа можете да откриете доста прилични (поне за възприемателя дилетант) картини на Адолф Хитлер, а пък Балзак е бил принуден да се издържа и с треторазрядни сюжети, Франсоа Вийон е осъден за убийство, О’Хенри е лежал в затвора за финансови злоупотреби, Достоевски е бил комарджия…

Да, и в литературната критика, и в обществените нагласи биографията и духовният облик на твореца много често се обвързват пряко или косвено с природата на произведенията: безукорно честният Алеко и неговите бичуващи фейлетони, самотният и нещастно убит Дебелянов и неговата меланхолна лирика, героичният Ботев и цялата му поезия… Ала тази връзка е емоционално-психологическа, тематична, идейно-естетическа, без да има претенциите да определи силен или слаб творец е даден автор. На подобна изкуствена профанизация бяха подложени веднага след идването на демокрацията (то па една гара!) така наречените „комунистически“ поети Смирненски, Гео Милев и Вапцаров, като в последно време в мрежовото пространство особено е нападан именно Вапцаров, въпреки че устоя дори на последните промени в учебните и изпитните програми… Ако личните ни пристрастия към някой творец влияят неовладяемо на преценката ни за неговите произведения (в смисъл, че сме неспособни да отделим емоционалното от рационалното), значи сме лоши възприематели на изкуството.

Защото, на второ място, гайдата и талисманчето не са целенасочени импланти за моделиране на помпозно войнстваща, тържищна патриотичност, а са естествени за  образния свят на автора си – прочетете, моля, и други негови произведения.

Защото най-сетне колкото и политическата коректност да се опитва да преобрази съвременния човек с нападателните си културни механизми и агресивни нравоучения, образът на болния, страдащия, нещастния винаги ще извиква поривите на съчувствие и състрадание (като Квазимодо, Мунчо, Георг Хених, Лукерия от „Живи мощи“, дядо Йоцо) – това е човешкото естество – да изпитва жалост към обрулените от съдбата, а другото е само обществена договореност, която не всеки може да постигне, камо ли пък когато се налага като креслива и назидателна дидактика…

Остана ни сега да обясним и несъгласието си с първото социално възражение – защо МОН дава такъв текст за преразказване…

Проблемът на МОН спрямо българския език и българската литература в средното образование

ЗАЩИТАТА

Не сме и подозирали, че ще дойде някога време да се изказваме в защита на Министерството на образованието и науката…

Убедено твърдим, че без оглед на художествената стойност на разказа „Талисманът“ той е много подходящ за изпитната процедура на преразказването. Има всичко необходимо, за да провери способностите за репродукция на непознат текст, и това е безспорно. Друг е въпросът колко е сложен, до каква степен застъпва граматичните явления, изучавани през годината – както бе казано и по-горе, трудно е да се намери идеалният разказ за преразказ.

През 2007 година Сърце на Ангел Каралийчев беше дълъг, с много описания и отново в него водещи бяха съчувствието и „любовта като сърдечната доброта“, както бе казал Алеко Константинов. Но тогава не се надигнаха фондации да роптаят, че е представен страдалчески образ на сиротно дете, за което на всичкото отгоре е уточнено, че е „черно момче“ и затова му викат „Татарчето“…

През 2008 – затрогващото произведение на Деян Енев имаше много диалог и мистична развръзка, което определено бе объркващо за учениците (Заложна къща).

През 2009 – отново много диалог (фрагмент от Гост – първа глава на романа Под игото)

През 2010 година разказът Вида имаше доста непознати думи и необичаен, старовремски словоред, ритмизиран синтаксис, наподобяващ интонацията на напевно предание, обстановката и пространствената онагледеност на художествения свят бяха объркващи за седмокласниците, в тази връзка трудно съобразяваха кои епизоди трябва да се пропуснат, защото героинята не участва в тях с присъствие, действие или мисловно възприемане; а и самото време бе отдалечено и малко чуждо за седмокласниците. Чудесна творба, но много трудна за преразказ.

През 2011 година великолепният разказ на Стратиев беше проблематичен с подробностите, многото пряка реч и специфичната необходимост да се използва често помощното минало неопределено време (Череша с алени сърца). Но до момента той е същевременно и един от най-подходящите разкази за научаване на преразказните техники.

През 2012 година разказът затрудни с изобилното описание на знакови поведенчески жестове на домашните любимци (Бабата, която хранеше котките). Класически и дълбоко прочувствен разказ на Деян Енев

През 2013 – лесният разказ на Лев Толстой имаше коварни епизоди, които трябваше да се пропуснат от гледната точка на героя (Акулата)

През 2014 – дългият разказ на Светослав Минков затрудни както с подробности, така и с епизодите, които трябваше да се пренебрегнат, а също и с трудния си за интерпретиране финал – вижда ли врабчето разтопяването на снежния човек, или не (Снежният човек и врабчето)

През 2015 – фрагментът от дългия разказ на Мирослав Пенков съдържаше преразказана история, местна легенда, което притесни доста тогавашните кандидати в колебанието им какви глаголни форми да изберат (На изток от Запада).

През 2016 – отличният за целта разказ на Михаил Вешим Родителска среща имаше проблематична сцена с пряка реч, която трудно се преразказва (виковете на „бащата“, докато шамаросва „сина“ си в директорския кабинет). Между другото, това е един от най-сполучливите разкази за преразказ по критериите на НВО, а и художествената му стойност е висока. Не разбираме защо обаче тогава не се надигнаха от Агенцията за защита на детето да протестират, че в творбата има сцени с насилие над дете… Ясно е, че литературата има обществени функции и отражения, знаем, че често е била насилвана, манипулирана, управлявана, но пошлото въздействие върху нея, което се опитва да наложи културата на политическата коректност отдалеч намирисва на диктатура… Както и да е!

През 2017 – пасажът от Войната на таралежите беше лесен и благодатен за всички кандидатстващи и в него почти нямаше трудности – както и сега с разказа „Талисманът“.

През 2018 – откъсът от романа на Нушич Седем хайдути и едно магаре имаше доста пластични и редуващи се сцени с различни диалози (сън, царски съд в тронната зала, описание на торта в царските покои, съногадание в кухнята, среща пред църквата, пердах вкъщи, заключение в кухнята).  До момента този текст също остава един от най-подходящите за отработване на репродуктивните похвати.

През 2019 година приказката на Георги Русафов имаше изобилие от описания и немалко диалогични реплики (Богатствата на момъка).

През 2020 – съкратената глава от романа Задача с много неизвестни на Братя Мормареви (Когато триъгълникът не е тъпоъгълен) нямаше особено много трудни места, но имаше четири лични имена, две от тях непопулярни, по-скоро прозвища, които квесторите не написаха на дъската. Освен това сюжетът на тази глава в края бе силно обвързан със събития от предишната и учениците не можеха да осмислят напълно логиката, диалога и действията на последния епизод.

А миналата година – 2021, Череши на Захари Карабашлиев имаше твърде много описания и мъчни за запомняне детайли. Спрямо първообраза си Костилки даденият текст за преразказ е силно съкратен от МОН (Карабашлиев не се е опитал да влезе в рамките на институцията и добре е направил).

Предложихме този списък с две цели: да види любезният читател, че Министерството но образованието е давало през годините прекрасни творби за изпита на седмокласниците, които да бъдат праг на изпитното ниво, които да възпитават у него и естетически усет, и морални добродетели; но също и за да осмисли търпеливият читател, че всяка година трудностите в изпитния текст са различни и че няма как една творба да съчетае в себе си всички критерии на проверката (запаметяване на сюжетната линия и дребните подробности, възпроизвеждането на пряката реч, правилното глаголно време и евентуално избягване на излишна преизказност, въздържане от размисли и дописвания на автора с измислени епизоди или действия, пропускане на нерегистрираните от героя епизоди и т.н.). На всичкото отгоре текстът е добре да бъде непознат за всички, което не е лесно. Затова и МОН измисля създаването на текстовата банка, но подобна крачка крие и риск. Един от тях е и проблематичният текст от тази година, направен по „заготовката“ на МОН. Вярвам, че всеки читател с малко усет към художественото слово може да види „как е съшит“ Талисманът на Бачев, колкото и да изпитва суеверен страх от бели конци…

Но за целите на изпита този текст е напълно подходящ за проверка на гореизброените умения, затова заставаме изцяло зад гърба на МОН. Къде обаче все пак е проблемът на Министерството, за който споменаваме по-горе?…

ОБВИНЕНИЕТО

Проблем е самият изпит след 7. клас и не само той… помним години, в които така наречената „малка матура“ беше или преразказ с елементи на разсъждение, или съчинение разсъждение, или отговор на литературен въпрос. Това са бюрократични названия на различни средношколски „жапрове“, но по същество са имена на една и съща мисловна процедура – учениците бяха подготвяни да мислят и писмено да изразяват идеите си… И сега съществува тази форма, но само на зрелостния изпит след 12 клас.

В седми клас ги учат на преразказ, където водещото умение е паметта (всичко друго са процедури по препредаване на реплики и по регулиране на глаголното време в повествованието). Всъщност паметта може да се провери по друг начин, защото все пак е важна, а за самият изпит да остане някакво смислена творческа разработка на текст (тема, есе, развитие на начално зададен въображаем сюжет). Изпитът ще стане малко по-дълъг, защото ще има тест, задачи за проверка на езиковата памет, задача за творческо писане. Проверката ще се усложни и оскъпи, милите деца ще се натоварят повече, но… Ще имаме много по-умно поколение! Нима не си струва риска!?

Струва се, разбира се, но опростеното е по-лесно. По-леко е за децата, по-леко е за учителите (защото нали се сещате как се обучава ученик да пише тема в сравнение с това да преразкаже прочетеното!), по-леко е и за родителите. И всички заговорнически мълчим. Защо народът се бунтува срещу щриховия наратив на Талисманът, а не така благодушно прие промените в учебните програми, които учат децата му да папагалстват, вместо да мислят?

Защо загрижените ползватели на Фейсбук не скочиха, когато от гимназиалната програма падаха като глави на посечени апостоли шедьоври на българската литературна класика? Когато зрелостният изпит заприлича на решаване на листовки за категория С, и то от Тошово време!

Когато падна В механата на Ботев заедно с цялата му публицистика (Смешен плач, Наместо програма, Народът вчера, днес и утре, Политическа зима), защото била трудна?! Но няма да си кривим душата, я! Ботева поне най го пощадиха – поошмулиха го, пооръфаха го, но го запазиха почти непокътнат в поезията…

Когато рухнаха Вазовите творби Епопея на забравените (днес се учат само три оди от нея в целия среден курс плюс една в така наречения „профил“), Борът, На България, Векът, Възпоминания от Батак, Новонагласена гусла, Към природата, На Ком, Елате ни вижте, Линее нашто покленье, Не се гаси туй, що не гасне, В окопа, Само ти, солдатино чудесни, Апатията, Пустота, Средството да нямаш врагове, Практический человек, Моите песни, Моят път, Жива история? Къде са Вазовите разкази – защо изхвърлиха Иде ли?, Дядо Йоцо гледа, Пейзаж, Из кривините, Травиата, Тъмен герой, Урок, Павле Фертига, Хаджи Ахил, защо премахнаха Чичовци (ами била много трудна!), защо бастисаха Под игото и оставиха от него само три глави в десети клас за зор заман?!Бедни, бедни, Вазов, защо не си написа приживе тринайсета ода?!

Когато се сгромоляса цялата Алекова фейлетонистика (щото и тя била неразбираема!), когато от книгата „Бай Ганьо“ останаха само три разказа – един в седми клас, един в десети и един в единадесети клас? Когато изхвърлиха До Чикаго и назад и оставиха един нищожен фрагмент от него в програмата на седмокласниците?… Нещастни Щастливецо, писано ти било още еднъжка да те застрелят!

Когато махнаха Луд гидия, Бойко, Харамии, Змейново любе, Чумави, Микеланжело, Сърце на сърцата, Поет, Коледари, Сън за щастие, Сто двадесет души, Баща ми в мен, Псалом на поета, Химна на Пенчо Славейков? Той остана с три творби в горния курс, макар и да са сред най-възвишените му творби!… Модерний елине, хроми херое, орисан си бил пак да осакатееш…

Когато ампутираха На нивата, Май, Овчарова жалба, Луди-млади, Павлета делия и Павлетица млада, Калиопа (божествената Калиопа!), Хайдушки песни, Нощ, Песен на песента ми, Сенки, Теменуги, Нирвана, Аз страдам, Маска, Песента на човека, Вълшебница, Ела, Пръстен с опал, Благовещение, Обичам те, Не бой се и ела, Ще бъдещ в бяло на Яворов? Прокълнати поете, възкръсни повторно и си пръсни черепа за трети път!

Когато пожънаха бакърените злакове на Напаст божия, Самодивските скали, На оня свят, Гост, Син, Кал, Вдовец, Лудата, На браздата, Закъснялата нива, Престъпление, Меччтатели, Земя?… Когато изкорениха Под манастирската лоза?… Само допреди четири години идваха при нас ученици и си казваха чистосърдечно, че много им е харесала повестта Земя, която имаха от нас като задължителен прочит с оценка… Че са я чели с интерес… Е, запазиха цели шест разказа от Елин Пелин плюс повестта му Гераците в диапазона от  6. до 12. клас. Шест – думам! И повест в придатък! Три от тях са матурни творби, анадънму?! Не е шега работа това!… Пъстроцветни сладкодумнико, та ти си съвсем, съвсем изстинал…

Когато обезглавиха Гора, Миг, Легенда за разблудната царкиня, Помниш ли, помниш ли, Черна песен, Пловдив, Спи градът, Под сурдинка, Ти смътно се мяркаш, На злото, Победен, В тъмница, Един убит, Тиха победа, Сиротна песен на Димчо Дебелянов? Господин подпоручик, наистина си отидохте спокоен като песента, навяваща ненужен спомен…

Когато откъснаха Да бъде ден, Ний, През бурята, Въглекопач, Червените ескадрони, Йохан, Работникът, Тълпите, Юноша, Цветарка, Уличната жена, Стария музикант, На гости у дявола?… Досрамя ги да затрият Зимни вечери, но го изнесоха н десети клас, да не бъде матурна творба, че много е трудна, постсивмолизъм, таковата… санким… Нейсе – запуши я! Артиса една проза от Смирненски в програмата за ДЗИ. Бледни охтичав младежо, никой не попита ни защо си бил на тоз свят роден, ни за какво си знаел, че умираш…

Когато удушиха Ад, Ден на гнева, Жестокият пръстен, Иконите спят, Фрагментът, Небето, Модерната поезия, И свет во тме светится? … За нас е загадка как оцеля Септември, макар и свалена в десети клас, че инак е просто неразбираема за матурно ниво (като че ли нашите ученици колкото повече растат, толкова по-неспособни стават, та в 10. клас могат да възприемат експресионистична поема, но в 12. – йок сакън!). Може би не са се сетили да замажат творчеството на Гео Милев с една-две Грозни прози, пък да излеят поезията му в канала. Този класик изцяло бе изхвърлен от матурния списък – световният ни експресионист… Велики, сюблимни, непостижими, кой излъга твоята вяра?…

Когато разрушиха Къщата, Задните дворове, Стаята, Балконът, Болница, Врати, Коли, Път, Дяволско, Книгите, Пролетна нощ, Младост, Пролет, Любов, Съдба, Носачи на реклама, Сняг, Камък, Метафизически сонет на Далчев? Е, оставиха все пак Повест, няма как, но понеже е твърде сложна, за матурата остана само една Молитва. Стопанино, заминал за Америка, то сякаш ти не си живеел никога и зла измислица е твойто съществуване…

Когато разпръснаха като бели гълъби Дни мои, Стихии, Вик, Зов, Амазонка, Не те измести никой в тази къща, Вечната, Святата, Кукувица, Синеоката, Уроки, Моята песен, Унес на Багряна? Една творба остана в матурната програма, от тях да мине, една… Волна сестро на вятъра, твоята ладия лека плувна първо по вълните смолни на Стикс и Арехон, а после по Лета…

Когато развяха червената кърпа на цикъла Старопланински легенди (само Индже го пощадиха), Вълкадин говори с Бога, Грехът на Иван Белин, Другоселец, Последна радост, Земляци, Белите рози? Йордан Йовков присъства с пет разказа от 6. до 12. клас, като един от тях даже е матурен… Неразгадаеми сърцеведе! Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов…

Когато разстреляха Завод, Спомен, Двубой, Романтика, Испания, Писмо (Майко, Фернандес убит), Пролет моя, моя бяла пролет, Ще строим завод, Кино, Майка, Доклад, Антени, Епоха, Рибарски живот, Един слеп, Не бойте се, деца, Песен за човека, Прощално, Борбата е безмилостно жестока на Никола Вапцаров? Оставиха цели четири негови произведения в гимназиалния курс, нищо че едното от тях е в „профила“, все пак две са матурни творби! Огняроинтелитенте, светът още не се е отърсил от отровната си плесен – и даже за теб откриха бронебойни патрони…

Когато изпепелиха всичкия Тютюн, освен две глави, оставени за десети клас. Защото е огромен и няма кой да го прочете, нали?! Епични докторе, и ти, и всичките ти герои сега сте осъдени души…

О, да, наистина – оставиха Железният светилник, привидно фигурира като цял роман, но всички учебници и христоматии печатат само отделни глави или фрагменти от него – сакан да се не преуморят „децата“ с повечко четене, че е вредно…

Защо тогава не скочи Фейсбук да роптае срещу образованието по български език и литература в училище?

Да, наистина – не всеки може да пише теми, затова е по-добре на матурата да има тест и тема. Хубаво, разумно е, както не всеки може да решава задачи, добре! Но защо направихте изпита 4 часа, като само два от тях са за темата и искате до 4 страници. Направете го 6 часа и оставете кой колкото иска да пише, няма да се преуморят ни квесторите, ни проверителите. Нашите деца ще пишат и ще мислят повече върху литературата, върху езика си, върху идеите си. Два часа може да стигат да идете на обществена баня, но не стигат за възпитаването на дълбока мисловна проекция по създаване и конструиране на смислен текст, дами и господа образователни реформатори! 

Да, наистина – като махнахте старите произведения, сложихте нови, защо тогава се ежим? Нови са само Балкански синдром, Ноев ковчег, Крадецът на праскови (битувала в една от старите програми за 8. клас), Посвещение, Господи, колко си хубава! Балада за Георг Хених и Честен кръст. Да ги бяхте присъединили към старите деветдесет и седем творби, най-добре щяхте да сторите. Нямаше да навреди на бодрата ни смяна наред с класиците да познават и модерните автори за зрелостния изпит…

Или може би ви се вижда ужасно много? Какъв е този списък, който изсипахме върху прочитното Ви внимание, списък, който е над две страници?

Това е списъкът на задължителните и препоръчителните произведения за кандидатстудентския изпит по български език и литература в Софийския университет през 90-те години! Списъкът е непълен, защото го правихме по памет,  може да сме добавили някое заглавие от нас, но пропуснатите със сигурност са повече! Готвили сме по него частни ученици години наред… По онова време в специалността Българска филология се влизаше с два конкурсни изпита – общ по български език и литература и специален по български език и литература, само за Българска филология (и може би и за Славянска филология – не помним добре…). А днес на сайта на СУ „Св Климент Охридски“ пише, че в Българска филология се приема само с оценка от зрелостния изпит…

После след 2007 година, когато влезе вече старата матурна програма, списъкът на литературните произведения от по-горе беше доста намален, но все пак те бяха 97 заглавия.

Сега, след решителната реформа на новоизкалъпените управници, творбите за матура са 27. Словом – двадесет и седем…

Дами и господа, далеч сме от мисълта, че нашият предмет е най-важен, всички са важни! Но ако младите хора не четат художествени творби, книги, ако не развиват езиковото си мислене, как ще формулират мисълта си занапред в каквато и да е област? Как ще запазят връзките си с Вас, с Вашите майки и бащи, с миналото си, за да могат после да мислят за обвързването му с бъдещето? Защо трябва да се направи „превод“ на Под игото, вместо списък с непознатите думи накрая, който учениците да проследяват при прочита и да разбират непознатата дума в контекста, да усещат духа на онова време в словото му? Ще бъдем глобален свят, добре! Но какво пречи да запазим себе си, съзнанието за народността ни? Какво пречи да развиваме въображението си с прочита на книги? Какво пречи да умеем де се изразяваме ясно, точно, образно, дълбоко във всички посоки на живота? На това учи литературата в прагматичен план, за духовния не щем и дума да отваряме сега…

Ще речете, че който трябва да стане отличен хирург или програмист, не му трябва толкова език и въображение. Напротив – не сме виждали умен и способен млад специалист, който да не чете книги, да не си кърми душата с насладата на литературното свещенодействие. Но много от тези хора, които сегашната матурна програма осакатява, ще се чувстват ощетени, че не знаят родните си класици; ще изпуснат в ранните си години възможността за по-обширно мисловно развитие, за духовно обогатяване, за игра с въображението, което движи битието ни понякога повече и от самата реалност… Ще оперират мозъци, ще задвижват през клавиатурата ядрени реактори, но ще се срамуват от ограничената си хуманитарна култура и може би ще пописват и с правописни грешки, от което ще се червят, защото правопис не се учи само с правила, а и с четивна и писмовна практика. Ще носят спотаена и трудноизлечима травма… И това се отнася само за способните, чийто образ  използвахте за възражението си.

А посредствените, а слабите, а ленивите, а меланхолните. Тях ако няма кой да ги подтикне да четат, за тях ако няма какво да се чете, какво ще стане с тези млади хора? Последните две гимназиални години и 27 творби: от тях 16 са стихотворения, 6 са разкази, 2 са повести, 1 е комедия и 2 са романи (от които се изучават само откъси)!…

Е, когато изкормиха българската литература и превърнаха НВО и ДЗИ в смешна формалност, тогава трябваше да скочи Фейсбук да се бунтува срещу модела на изпитите, характера да творбите и прочие… А не когато се сащиса от констатацията, че Красимир Бачков, за да угоди на институцията, се е опитал да натъпче свой разказ в нормативна текстова рамка. Бачков няма никаква вина, а и пише добре – който се опита да го прочете в по-широк кръгозор, може и да не го хареса, но едва ли след това ще заяви, че е некадърен и че не умее да пише. Бачков не е проблемът.

Проблемът е във властта, която тихомълком проведе образователна реформа в програмата по български език и литература уж с гръмка патетика, с литературоведска настървеност (чудесно осъществена в серия от отлични учебници, написани от умни и вдъхновени колеги), а всъщност мумифицира този предмет и като диалог, и като прагматика, и като дух, и като идеология и като изпитен регламент, а като следствие – накара поколението да мисли по-малко, по-тясно, по-канонично, по-примитивно… Проблемът е и в нас, защото си мълчахме… Защо?! Питай, Фейсбук, това питай, другото не е важно! Това е болестта на българското училище, а за нея целебен талисман няма…

*    *    *

 Сега остава да направим и анализ на самия преразказ на Талисманът, като посочим как трябва да бъде направен той. Учителската професия е малко като клоунадата в цирковото изкуство – програма, но и вариативност, сценарий, но и импровизация. Преподаваме, когато кажат, каквото кажат, както кажат, по колкото кажат… Имаме чувството, че ако се наложи, бихме успели да преподаваме и с пълни с врели кестени уста, на куц крак, с кошница с индийска кобра на главата и докато свирим на цигулка… Такъв е изпитът – иска се преразказ и това е. Когато нашите седмокласници имаха като НВО теми, ги учехме да мислят, да се изразяват и да пишат така, че някои за 4 часа изписваха по 7 страници свободен текст! Да, да – тогава НВО-то беше 4 часа, не два и половина. А колко страници свободен текст може да напише седмокласникът днес?… Но днес имат тест и преразказ – това е положението! И ние засвирваме на цигулката си унасяща индийска мелодия за кобрата на образователния институционализъм, която мъти новите си реформаторски яйца върху главата ни, и продължаваме да работим, както се изисква от нас…

За целите на този изпит, колкото и опростенчески да са те, този разказ е много подходящ за преразказване, затова и учениците са го харесали наистина масово.

Да пристъпим тогава най-сетне и към неговата трансформация!

Отново, както всяка година приемаме, че текстът на разказа е бил запаметен напълно и възпроизведен върху дословния авторски оригинал.

Преобразуващи техники при преразказа на Талисманът от Красимир Бачков

Всъщност те са повече от лесни. Трудностите на тазгодишният преразказ са съсредоточени в преобразуването на пряката реч (особено на някои по-спонтанни изрази, които е трудно да се въведат с глаголи за говорене – Нали така момчета?; Ти ще оздравееш, Зори!), в умелото използване на няколко пъти на помощно глаголно време (минало неопределено или бъдеще просто) и в запомнянето на всички дребни подробности.

И като последно уточнение може да се посочи, че в първия абзац има четирима герои, маркирани със съществителни имена от мъжки род – баща, осмокласник (ученик), съсед и Стефанов. Това би създало у много кандидат-гимназисти затруднения с местоименната замяна (ТОЙ, МУ, ГО и т.н.) и по-ловките ще се досетят, че в този случай трябва да разчитат в голяма степен на синонимията, повторенията или замяната на съществителното от мъжки род, маркиращо главния герой, с друго съществително от среден род (момчето, гайдарчето), което да зададе номинативна верига с ТО.

Всичко друго е лесно и зори занимателно за преобразуване. Както бе казано – и поради това седмокласниците бяха доволни от преразказа. Никой прогимназист не обича на изпита да му е трудно…

Като че ли това е всичко, приятно четене на трансформацията.

А догодина? Догодина да си пожелаем естествено написан разказ за преразказа и по-разумна образователна политика… Да – и в този ред на мисли и по един крилат еднорог за всяко домакинство!…

Първо – ето го оригинала:

И сега трансформацията:

До нови срещи!

https://bogdandichev.com/