Тази година седмокласниците бяха изненадани от един неочакван и труден текст за преразказ. Като че ли по този въпрос две мнениия няма. В какво обаче се изразява тази трудност, малцина могат да кажат точно. Камо ли пък задълбочено и разгърнато… Да разгледаме някои от битуващите мнения.
БЕЗСЮЖЕТНОСТТА
Мой приятел – блестящ филолог и отличен учител – посочи съвсем обосновано трудностите в безсюжетността. Ако трябва да поясня вместо него, бих рекъл, че имаше предвид това, как учениците са упражнявали две години да преразказват истории с динамично, ярко изразено развитие на действието, а тук такова няма. Но да припомним три други години – 2017, 2015 и 2012, в които се паднаха пак такива, меланхолни в сюжетно отношение разкази или прозаически откъси, в които, както и сега, преобладаваха психологизмът, съзерцанието, преживяванията, описателните перспективи („Войната на таралежите“ – първа част, шеста глава; откъсът от „На изток от Запада“ и „Бабата, която хранеше котките“). Значи това не е прецедент, макар че – спор няма, подобни текстове са по-трудни за преразказване – паметта трябва да се съсредоточи върху изобразителните аспекти на езика, които са далеч по-раздробени от действените, защото в действието има логика, последователност, причинно-следствени зависимости, а изображението е произволно, субективно като възприятие и възпроизвеждане, аморфно, фрагментарно… Наша колежка – математичка, каза, че е чела разказа и е забелязала изобилието от описателни фрагменти в него. За нея това беше дори добре – визуалната памет може да помогне при преразказването, твърдеше тя. Плътно и релефно моделираните образи водят мисълта със средствата на представата, на менталния отпечатък. Това също е вярно, само че зависи какъв тип памет има всеки един кандидат-гимназист. Общо взето при прозата с потисната сюжетност преразказът върви по-трудно.
Да припомним, че Искра Панова в своето основополагащо наратологично изследване „Вазов, Елин Пелин, Йовков – майстори на разказа“ взима за основа именно разказите на Елин Пелин, в които открива редуцирана сюжетност, говори за „сгъстеност“ на повествованието, за свеждането му до поредица от събития. Но това е майсторството на късия разказ, непосилно за никого освен за избраните. Нима биха били по-лесни за преразказване „Кумови гости“ или „Пролетна измама“?
ОТДАЛЕЧЕНОСТТА ОТ СЪВРЕМИЕТО НИ
Една журналистка отчете, че текстът не е актуален за съвременните млади хора. Това не било близко до тях. Носталгичният поглед към миналото навявал архаичност, несвойственост, отчужденост спрямо света на младите хора. В този ред на мисли се правеше и паралел с елементи от пасивната лексика на езика ни… Да, но да припомним разказа „Вида“ от НВО 2010, „Череша с алени сърца“ от НВО 2011, „Седем хайдути и едно магаре“ от 2018 (там поне имаше „екшън“, двойки, плесници, хлапашки мечтания – нещо по-близко до света на младите…). Те също бяха далечни са тийнейджъра от 21. век. Значи и тук нямаме прецедент, тоест – нямаме нещо, което кандидатите да не са могли да очакват. А пък и МОН накрая даде списък с непознатите думи след години пренебрегване на този важен въпрос.
И не е само това. Да припомним, че задачата на изкуството е не да слугува на обществото според прищевките на последното, а да води, учи, променя и възпитава обществото според своите усещания за правда, любов, красота… Мястото, в което се поднасят на табли апетитни порции със сервилни движения в угода на посетителя се нарича „кръчма“, „ресторант“, „кафене“, а не творчески кабинет, а не училище! Една творба, когато е хубава, е хубава, без да се съотнася с времепростраството на читателя си. И на нас са ни безкрайно отдалечени и „Майстора и Маргарита“, и „Есента на патриарха“, и „За кого бие камбаната“ – честна дума. Пък и понякога трудно се четат, ама чудно защо ли са на лично място в библиотеката ни…
В заключение на всичко това нека да кажем следното. Писателят Захари Карабашлиев много се е постарал да приспособи първоначалния си текст „Костилки“ към обемите на текстовете за изпитен преразказ (оригиналът е около два пъти и половина по-голям – прилагаме го тук за сравнение, след като едва го открихме в интернет), да изведе някакъв постъпателен ход на събитийната верига, да премахне трудните за разбиране думи или епизоди. Всъщност това е целенасочено създаден текст за ученически преразказ. За това всъщност са му платили труда на човека – да отговорим на един въпрос, който се опита да оскандали ситуацията. Имало е разказ „Костилки“ в блога му, публикуван преди почти 12 години, седнал е, преработил го е – това е вече друг текст, пригоден до голяма степен за нуждите на НВО, но запазил художественото си дихание. Никога не е публикуван този втори текст. В него има други изречения, вплетени са някои детайли, отсъстващи при първия. Положил е труд, предал е творба, различна от първата, непубликувана досега, заслужил си е хонорара – долу лапите с мръсните нокти!
Друг е въпросът, че специалистите от МОН са можели да помолят господин Карабашлиев да направи още някои компромиси в художествеността за сметка на достъпността – не на текста като смисъл, а на текста като основа за преразказни стратегии. Откъде един писател, редактор и издател ще знае какви са изискванията на МОН за този вид изпит с чудатите му трансформационни правила?! Да, можели са да направят това, но – както знаем – в МОН обичат да правят други работи: те са администратори на образованието, а не негови свещенослужители. Така че учениците получиха една прекрасна преработка на Карабашлиев (на „Костилки“ в „Череши“), която обаче е по-трудна за репродуктивна задача. А може би точно това е било точно целта на МОН? А може би те нарочно са го оставили така? А вие вярвате ли в Сънчо?…
ТРУДЕН СТИЛ, УСЛОЖНЕН СИНТАКСИС
Да, с това можем да се съгласим напълно. Но пак да припомним: Захари Карабашлиев много е променил от първоначалния си текст, много е укротил и езика си, и визията си, и спонтанните паралели, и богатата непряка реч, и психологическите отражения на околния свят, и богатите описания, и случайните отклонения от повествователната микротема, и страничните включвания на епизодични герои, сцени, бегли събитийни етюди… Много е променил. Остава сега да му бяха поискали и да променя стила и синтаксиса си – то по-добре сами да вземат да си напишат нещо. Да, стилът, езикът, постройката на изреченията не винаги са в синхрон с езиковата норма, но нормата и художествеността много рядко са в примирие. Писателят Карабашлиев съвсем нарочно е оставил тези пасажи, конструкции, явления точно в този техен вид, за да наподобят противоречивия вътрешен свят на един откъснал се от корените си преселник в задокеанския свят, който се завръща и към тях, и към спомените си. Този вътрешен език на борби, кризи и просветления, осезания и прозрения, душевни пулсации, миниатюрни трусове на мисълта и на времевите паралели между детството и зрелостта („времетръси“ – по Вонегът) не бива да е език на граматичната норма – това би било смешно, би било нелепо. Езикът на Карабашлиев е точно такъв, какъвто трябва да бъде. Ако някой от МОН обаче е забелязал това, можел е да поиска разрешение от автора да промени текста му за целите на изпита с поставена бележка под линия за проведената адаптационна редакция. Вярвам твърдо, че авторът не би отказал. За това е стигало само едно нещо: специалистите от МОН да се бяха опитали да преразкажат този текст първо насаме със себе си. Но – както знаем, те имат по-важна задача: те администрират образованието, управляват го, планират го, описват го, каталогизират го, документират го. Вижте колко много работа, нали? Остава сега от тях да искаме и да го осмислят!…
И НАКРАЯ МНЕНИЕТО НА СЕДМОКЛАСНИЦИТЕ – НЕ МИ ХАРЕСА
Да, сигурно не им е харесал заради гореспоменатите причини. Но те не са в киносалон на предпремиера на „Междузвездни войни“, те са на изпит, на който трябва да демонстрират степен на овладяност на репродуктивните повествователни техники със спазването на някои строги правила. Като при хореографията на естетическите спортове (фигурно пързаляне, художествена гимнастика, синхронно плуване). Трябва да могат да преразказват всичко, което се появи от звуковия файл и на белия лист, вкусът тук няма място.
НАШЕТО СКРОМНО МНЕНИЕ
Кое всъщност прави разказа на Карабашлиев грапав като стил и език и най-накрая кое го прави труден за преразказване.
Първо – нека да обърнем внимание на онези задължителни компромиси, които книжовната норма трябва с поклон да направи на художествената литература, за да може тя да бъде именно художествена. Карабашлиев е оставил (по наше мнение умишлено) някои неща, които са в разрез с граматичните или стиловите норми, с цел да запази, както казахме, онази особена атмосфера на вълнение на привидно нехайния, артистичния, космополитния млад мъж, напуснал раковината на изначалните съзвучия с родното, чистото, детското, слял се с безбрежието и грохота на отвъдните континети и отново завърнал се при костилките на старовремието си,… за да посади ново дръвче в лъкатушния си разнопосочен друм, за да усети пак сочната сладост на живота у дома, в завръщането към себе си. Както се пееше в една песен – Две праскови посях и две череши… Поради това първото заглавие ни е много по-присърце. Поради това и стилът трябва да бъде такъв – неравномерен, грапав, противоречив, неукротен, ако искате даже „неправилен“. Пикасо и Дали също са безкрайно „неправилни“…
В самото начало има нетипична за равноделния синтаксис конструкция, която дублира непрякото допълнение с подчинено допълнително изречение: …бях зает с много по-забавни неща да върша… Рекцията на страдателната глаголна форма БЯХ ЗАЕТ (Бях зает с какво?) реализира две позиции на непряко допълнение – с неща и да върша. Тази конструкция може да се редактира по няколко начина, например по този: …бях зает с много по-забавни неща за вършене… Но очевидно на автора не му допада този компромис в името на граматиката. На мен също.
И пак в началото има въведена непряка реч, която трудно се долавя, а трябва в преразказа да се маркира като скрит вътрешен глас на героя – да се означи с глагол за мисловна дейност (verbum putandi): …а (а също така си е мислел, че) селото, така или иначе, няма къде да избяга. Пък какво и да му гледа, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове… Цитираното тук изречение не влиза в противоречие с никаква норма, пълнокръвно отразява разпилените и небрежно горделиви мисли на странника. Трудно е за преразказ, да – но кой е казал, че на изпита трябва да бъде лесно. Последният урок в седми клас е точно върху пряка и непряка реч… Това учениците интуитивно са го усетили като затруднение и то влиза в модуса на възприятие „На мен не ми хареса“.
Характерни за стила на разказа са безглаголните изречения. Гледките връхлитат героя, заливат го, изпълват го с усещания, тълпят се пред сетивата му. Никой глагол не може да „покрие“ внушението на изпуснатия предикат в синтактичната конструкция – внушение многопластово, многоизмерно, в което се кръстосват различни възможни глаголи, инервирани като възможна употреба именно на принципа на вербалното отсъствие. Това също е затруднило изпитваните, няма спор. Но пък е улеснило възприемането на художествения текст.
В епизода с описанието на паметника авторът използва обобщено-лично изречение (изречение в ТИ/ТЕ-форма, като второличното местоимение има обобщителен характер – маркира всеки възможен субект): …и сега схващам, че всяка глътка вода от това място те кара (КАРА ВСЕКИГО) да направиш един поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Години наред учим младите хора да не пишат своите текстове в обобщено-лична форма, защото така излиза, че говорят на нас, учителите; защото тя е белег на разговорен стил и прочее. Ето я сега на изпита. Да, защото литературата не признава норми! Въпросът е как ще реагират проверителите на едно такова изречение в преразказа – редно е да го оставят, щом го има в оригинала. Дано нещо не се объркат…
И най-накрая в текста има един типичен случай на анаколут. Не като стилистичен похват, както ще го намерим в Речника на литературните термини, а като синтактично нарушение на структурната последователност и смисловата връзка. Обикновено тази грешка се появява в дълги изречения, когато в края му говорещият или пишещият вече е забравил перспективата на началото му – като логика, като постройка, изискваща определен начин на свързаност и точен елемент за осъществяването ѝ: За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен… Ако извадим двете подчинени изречения, „разкъсали“ главното, ще получим следната конструкция: За разлика от бледите ми спомени … сега отбелязвам, че пътят е почти отличен. Видимо е, че в нея няма нито синтактична, нито смислова свързаност. Друг е въпросът, че авторът и това сигурно нарочно го е оставил така – с цел езикът на развълнувания герой да се разбира интуитивно, а не по закономерните езикови правила; с цел читател и герой да влязат в по-близка, разговорна споделеност на ситуацията, настроенията, мислите. Поезията на Вапцаров също често се отклонява от синтактичните модели и отново в името на художествеността, на разговорно задушевната откритост, прямота, на непринудеността на вълнението и на външния му израз – словото. Това вече МОН трябваше да го „хване“ и със съгласието на автора, да го редактира, ама кой ще ти се занимава с тези дребнотемия. Като на учениците им е трудно, ще изкарат с по 5-7 точки по-ниско и толкова – да са чели и писали до изпита, нали така?
Но всъщност какво най-много е трудно в този текст като преразказна техника според нас? Ами кръстосването на темпоралните перспективи. Няма досега друг разказ на НВО от името на неутрален разказвач, който да е изисквал толкова високочестотна употреба на помощното глаголно минало неопределено време. Нито един дотук от 2010 година насам. Да, в „На изток от Запада“ имаше разказ в разказа, там бе активирана възможността учениците свободно да преизкажат легендата или да я актуализират с помощта на основното сегашно време като реално протичаща пред погледа на неутралния разказвач, но това беше много по-лесно от тези над 20 форми на минало неопределено време, които трябва да се употребят тук, защото планът на настоящото повествование много често се пресича със събития, настъпили преди него.
Пет от формите на перфекта (миналото неопределено време) могат да се заменят със сегашно. Две безпроблемно, а три от тях – след употребата на някакъв лексикален модификатор за актуализиране на събитията (в дадения по-долу пример това е израза през тези години):
Защото винаги, когато се е връщал в България, е бил зает с много по-забавни неща да върши, хора да вижда, някъде да е… Часовете му – винаги преброени, а също така си е мислел, че селото, така или иначе, няма къде да избяга.
Защото винаги, когато през тези години се връща в България, е зает с много по-забавни неща да върши, хора да вижда, някъде да е… Часовете му – винаги преброени, а също така си мисли, че селото, така или иначе, няма къде да избяга.
Двете преизказни форми в историята за кмета с печелившия лотариен билет също могат да бъдат заменени от минало неопределено време. А преизказната форма „била намерила“ (за лелята, която била намерила купувач на имота) може да остане преизказна, ние само предлагаме нейната замяна с формата на перфекта.
Но извън тези колебливи шест позиции, в които миналото неопределено време може да бъде или да не бъде употребено, в останалите случаи то е почти неизбежно. А това ужасно много затруднява седмокласниците. Тъкмо свикнат с представата за неутралния, актуално наблюдаващ събитията разказвач; тъкмо свикнат с универсалното сегашно време и спрат да го бъркат с минало свършено (особено при омонимните форми на глаголите от свършен вид в сегашно време, имащи много често огледални съответствия в парадигмата на аориста – минало свършено време) – и трябва да овладеят нещо ново. Това, че неутралният разказвач може да не е видял нещо, което е станало или преди малко зад гърба му, или преди много време, преди той да почне да наблюдава и преразказва текста. Най-напред започват въпросите: Ама как не го е видял, ама как не го знае, нали е всевиждащ и всезнаеш? Ако учителят успешно се пребори с това когнитивно противоречие, идва проблемът с разпознаването на отминалата ситуация и маркирането ѝ с формата на перфекта. Ето това е най-трудният момент при неутралния разказвач, върхът на пирамидата, второто дъно на кивота му. А тук – над 20 такива форми! Е, разбира се, че ще им е трудно на тринайсетгодишните състезатели, такова чудо досега не са виждали.
В това ще се крие най-големият проблем на преразказните техники – на избраните глаголни форми. В това ще се изразят и най-големите кризи на проверката, и най-големите колебания на оценката. А инак всичко, което описахме по-горе, заедно с тази последна точка от нашия анализ, прави разказа на Карабашлиев труден за преразказ.
И все пак, когато ние го преразказахме за себе си, за нашите ученици и за целите на анализа, представян тук, видяхме и едно неочаквано улеснение. Текстът на преразказа беше само с 209 знака по-дълъг от оригинала. Да поясним – малко неща трябва да се променят в първоосновата на текста, за да се получи пълноценен и правилен преразказ, малко! Това се вижда в традиционната цветна схема, която прилагаме. Така че ако ученикът е успял да запомни в пълнота съдържанието, с малко усилие и с правилните две глаголни времена е можел да направи отличен преразказ. Но отново опираме до феномена на Мнемозина, без който сме обречени на провал.
Ще има неочаквани точки на втората част тази година и рядко те ще бъдат в посока нагоре. Но – на война като на война, а на изпит като на изпит. Пак питаме – кой е казал, че трябва да е лесно?
А ето и нашето трансформационно решение – отново в познатия модел. Приемаме, че имаме седмокласник с феноменална памет, който е успял всичко да запомни, да наизусти текста, така че сяда и го преразказва спрямо точния, дословния оригинал.
Приятно четене!
Първо да погледнем самия разказ „Череши“
А сега за сравнение да погледнем и първообраза му – разказа „Костилки“
И ЕТО ГО НАКРАЯ НАШЕТО ТРАНСФОРМАЦИОННО РЕШЕНИЕ
БЛАГОДАРИМ ЗА ВНИМАНИЕТО И ВИ ПОЖЕЛАВАМЕ ВИСОКИ ИЗПИТНИ РЕЗУЛТАТИ! 🙂
Български език и литература за седмокласници 